“Enough” can never be

Дали

 

 

 

 

 

    
                                                                                                                                                                                        P.S. 0:45

What the Bleep Do We Know

                                                         Посвещавам този блог на всички, които някога са ми казвали: “ти си луда!” и не са повярвали в мен. Не че те самите ще разберат написаното, но други ще го разберат. За всяко нещо си има хора – ти реши това което следва дали е за теб.

За какво ще си говорим – ЗА ВЪЗМОЖНОСТИ

Не зная твоя свят какъв е, но моя е свят на възможности. Когато ми кажеш “Иска ми се да…” – и аз ти отговоря - “Няма лошо. Всичко е възможно.” – ти се усмихваш. Сигурно си мислиш “Поредното клише… Няма какво друго да каже.”
ТЦ. Казвам го, защото го мисля. Казвам го, защото вярвам в него. Казвам го, защото ми се иска да преминеш отвъд думите и да надникнеш в смисъла.
What the Bleep Do We Know – един прекрасен филм. Четох коментарите за него:
- Накара ме да си задам толкова въпроси.
- Хубаво фимче.
- Каква тъпотия.
Мнения хиляди. Мен не ме накара да си задам въпроси. По-скоро ми отговори на въпросите, които имах. И ако трябва да сме още по-точни – потвърди отговорите, които вече имах.
Къде, как, кога, с кого – всичко е въпрос на личен избор. В даден момент, човек има възможността да бъде на хиляди места – той просто съзнателно или несъзнателно избира една от всички тези възможности. И този избор води да хиляди други. Също като книгите игри – ако тръгнеш на ляво (отиди на страница 25); ако тръгнеш надясно (върни се на страница 12); ако пръдължиш напред( просто продължи да четеш). Живота е книга. За разлика от книгите игри, които някой вече е написал за теб – тази сам си я пишеш. И в този ред на мисли – щом сам си я пишеш, значи какво да пишеш в нея ти решаваш.
Тази цялостна концепция ми харесва твърде много, за да се откажа от нея.
О, да! Което ме навежда на мисълта за друг един филм – Сферата. Водят го фантастика. Аз си задавам въпроса “Дали наистина е фантастика?” – и колкото повече мисля, толкова по-реален ми се струва. (Препоръчвам го – ако не се замислиш над идеята то поне ще се забавляваш.)
Хората са склонни да вярват не в своите сили, а в своите слабости. Хората са свикнали да материализират страховете си, а не мечтите си. Но нима това не е отново въпрос на личен избор.
Да поставиш поредната бариера или да разбиеш стереотипа…
Да затвориш очи или да ги отвориш…
Пречка или възможност….

P.S.: Излез на терасата и погледни едно дърво. Затвори очи и си представи същото това дърво. Мозъкът ти не прави разлика между реалния образ и този, който е плод на въображението ти. 

                       What the Bleep Do We Know

          Специални благодарности на един специален човек за този специален филм :) Благодаря, Марто!

Simplicity

След като направих живота си филм пълен с интриги, проблеми и спънки не веднъж, а няколко пъти, просто осъзнах: “Всичко това е така безсмислено!”

 

Правейки живота си по-сложен някак си не ме прави по-щастлива. Защо си създавам всички тези проблеми? За да ги решевам и да си мисля, че съм герой в своя собствен филм? Ами да, ама не! По-скоро се чувствам като някоя безсилна жертва, която не е способна да промени нещата.
Пълна пародия!
Напоследък живота ми е по-простичък. Напоследък аз съм по-щастлива. И колкото по-просто е всичко, толкова по-щастлива се чувствам.  Пак живея във филм, но нещата са някак по-различни.
Днес се събудих. Станах. Облякох сатенения халат върху тъмно синята нощничка. Направих си кафе. Излязох на терасата. Седнах в удобния стол и изпънах крака на парапета. Загледах се блуждаещо в разкриващия се пред мен пейзаж.
И се усмихнах…
Не си зададох въпроса “Защо няма някой до мен в този момент?" – и да въздъхна някак отчаяно и безнадеждно( все едно някой друг е решил АЗ да се събуждам сама в леглото).
Не си зададох въпроса “Не можеше ли да съм в някоя вила в планината и пейзажа да бе нещо по-вдъхновяващо?” – и да съжаля себе си.
Бях някак си вътрешно щастлива и спокойна. Всички тези въпроси бяха безкрайно излишни. В онзи момент, там на терасата, аз имах ВСИЧКО… всичко, което сама бях пожелала да имам.

Thinking….

“Пороят те прегръща с ледено сърце, а капките горещи събираш със ръце.”

 

 

 

Не казвай никога...
ако загубиш бързо любовта ,
че тя била е захар във вода
затова била виновна тя.
Не казвай никога ...
ако загувиш пак сълза,
че паднала е от лицето тя
и във очите ти стояла там сама.
Защото знай че дълго чакала е зов
да стигне до сърцето
като капка от любов.

Припев:
И когато сам останеш ,
питай тази - капка от любов
защо далече бягя пак от тебе -капката любов.
Дали е просто сън или реална - капка от любов
или безбройни гешки скриващи се- в капката любов.

Но видиш ли веднъж...
във огледалото проливен дъжд
и всичко пак потъва в кал ,
пак грешно си живял.
Обичаш силно нерзбрал...
че самотата си избираш сам
и търсиш топлина назад
във студения ти свят.
Пороят те прегръща с ледено сърце,
а капките горещи събираш със ръце.
Припев:... (х3)

 

Истината е някъде там

Истината е някъде там…
Ако аз не съм твоята истина, продължи напред без да се замисляш… Живота е твърде кратък, хората твърде много…
А ТЯ е някъде там…
Твоята истина…


                             (So easy to say, 

                                     so difficult to do”,

                                            so impossible to be sure)