An exception

Why You all come back to me one day…

Why You all search for me sooner or later…
What is wrong…

Enjoy me when You have me…
Take all of me when You have the chance…

After that…

Live Your lives without me…
Let me be part of Your past….
Let me die in Your minds…

Let me disappear…

In my mind You are all gone…
You are like the people I pass by every day…
You are nobody…



P.S. Every rule has its exception!
               I guess.

A lot…

                   
From time to time… especially after a glass of wine…

Fixing the problem is easier than it seems to be

AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAaaand finally…. the comments are working hahahhahahahaha 

Things are there most of the times…. but we are blind to see them… it takes us so much time to find out…

Days after days I am trying to do it… I’ve been so creative… thinking of amazing unbelievable ways to  fix the damn problem with the comments…. even trying to make a new template look like that one… coz I just like the design… I almost learned how to operate with html… hahahhaha… everything except for just checking the right menu….

So simple… and yet taking me months to find the solution…

P.S.: Ups…. blog deleted by mistake…. hahahahahhahaha
                         Let’s start from the beginning….

IF… NO IF….

He had some other plans… that’s it… simple… plain… as life itself…

“But if…”

Thinking rationally… “IF” is not an option…  life is about what happens or doesn’t  happen NOW… and there is no other way but the REAL one…

Sad and true…

Gift

I hate myself… my nature… my pure desires….

Отново ли…

Не мога да разбера… когато най-накрая оставих “измисления свят”, за да започна да живея в “реалния свят”… установих нещо странно… “реалния свят” е точно толкова ИЗМИСЛЕН, колкото “измисления свят” … и… “измисления свят” е точно толкова РЕАЛЕН, колкото “реалния свят”…

Света е там… хората живеят в един и същи свят… и в същото време… в безкрайно различни светове…

Всичко е в главата ми… и в твоята… и в неговата…

Минавам покрай стена, изписана със спрей… и си мисля… каква простотия… каква вандалщина…
Минаваш покрай същата стена, изписана по същия начин със същия спрей… и си мислиш… каква креативност… какво произведение на изкуството…
Минава трети покрай същата стена, изписана по същия начин със същия спрей… и… не отбелязва въобще съществуването на стена…

Стената е там… изписана… със спрей…

В моя свят е гротеска… в твоя - съвършенство… в третия я няма…

Какво е стената… в реалния свят…

Кой е реалния свят…

Отново ли живея в ИЗМИСЛЕНА РЕАЛНОСТ…

f (дума) = живот

 

 

Думи, думи, думи, думи…. и говориш… и продължаваш… думи, които мислиш…. думи, които не мислиш… думи, в които вярваш… думи, в които не вярваш… думи със смисъл… думи без смисъл… важното е да говориш… да обясняваш… да звучиш правдоподобно… да ти вярват…

Някой вярват… някой не вярват… и какво значение има… ти нали си говориш…

Понякога имам чувството, че хората не говорят на други хора, а говорят на себе си… и това е важното… ти си щастлив и доволен, когати си казал това , което имаш… ако те разберат – прекрасно… ако ли не – техен проблем… ти нали се разбираш… или си мислиш, че се разбираш… в повечето случеи това просто няма значение…  

Понякога се уморявам от думите… понякога думите са безсмислени… понякога думите са излишни… в момента се чувствам така… и какво правя… думи… думи… думи… вярно… не ги говоря… пиша ги…. ако не ги пиша, ще си ги мисля… понякога имам чувството, че целия ми живот е Функция на Променливата “Дума”…

Думи… водещи до мисли… водещи до планове… РЯДКО водещи до действия…

 

 

 

 

To cut the long story short: “ B.S. “
                         (както казваше един приятел)

It’s never been real…

I’ve wanted and I’ve been wanted…
Too many emotions… too many feelings.. too much desire…
Too many sleepless nights… too many illusions…
I’ve been from the both sides…
No matter where… it always ends with pain…
It hurts when you are hurt… It hurts when you hurt…
Some people call this love…
There is no love when there is no one to love… And… There is no love when there is no one to love you…
It’s either both or nothing…
I want it real…
There would be me wanting you and you wanting me!
No more illusions…
Feeling… at one and the same time…
             … for and from one and the same person…
I don’t know when…
To tell you the truth i am not in a hurry…

P.S. Wanting nothing more but the real thing…

Среща

 

 

 

 

 

 

На 15 крачки в ляво
от розовото облаче

       

 

 

 

 

 

 

Зад жълтото дърво
със сини листа




След 3 усмивки
време


Ще те чaкам!
                            Не закъснявай!

You want… you get… are you happy…

Искаш, искаш, искаш… и продължаваш да искаш… получаваш, но не спираш да искаш… и знаеш, че има нещо нередно в тази твоя изградена система… но си продължаваш по инерция… и не виждаш нещата, които имаш… не виждаш нещата, които получаваш… има само нови желания… и несбъднати мечти, които те чакат…

Нима някога си се сетил да кажеш благодаря… нима някога си се зарадвал на нещата които имаш… нима си се усмихнал… нима за секунда си отворил очите си за нещата, които са ТУК… нима си ги видял… тях ги има… а ти гониш вятъра…

Защо хората не могат да живеят сега… а все са отправили поглед към бъдещето и искат… нима трябва да дойде краят на живота, за да се сетиш да се обърнеш и да кажеш: “Я аз съм имал нещо… аз съм имал много неща… наистина ли всичко това е мое…”

И после какво следва… жалваш се… упреци… ядове… то е било там… през цялото време… а ти в твоето бързане… припряност… алчност… не си го видял… и кого можеш да виниш в този момент… ДА… това е най-гадното: нямаш кого друг да обвиниш освен себе си….

Заслужава ли си да губиш един цял живот… в блянове…

Бленувай… мечтай… ИСКАЙ… ако това е твоя начин… но правейки го не забравяй каква е крайната цел… ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВ…

Искаш… и получаваш… щастлив ли си…

Надявам се отговора е ДА…

P.S. Written for myself… not because I cannot appreciate what I have… because it is too important to remember it for every single second I am alive…

I'll Try it... Again

Да пиша...какво всъщност значи това за мен?!
Знам, че това ме правеше безкрайно щастлива... имаше смисъл... едно време... Но едно време бях доста самотна... и си пишех... пишех за нещата, които исках да имам, а нямах... пишех за тях и това ме правеше щастлива...

След това спрях да пиша, защото мозъкът ми беше зает от други неща – мъже... не бях сама...бях щастлива... и влюбена... и спрях да пиша...

Странно е... Хората казват, че за да пишеш ти трябва муза... дали наистина е така... и защо човек пише рядко, когато е щастлив... и има нещо, което може да нарече муза...

Дали писането не е начин да материализираш желанията си... шанс да бъдеш там където искаш, такъв какъвто искаш и с този когото искаш...

I’ll Try it… Again

Попита ме един ден…

Един ден ти четох едно от моите лирични отклонения, които бях благоволила да напечатам… и  след като свърших ти ме попита: “Наистина ли пишеш това на един дъх, без да се връщаш, без да поправяш?”

Последва кратък и точен отговор: “Да!” 

Та за какво ми е да се връщам… трябва ли да поправям своите мисли и чувства… може би греша, но това е моя грешка нали, което я прави незаменима сама по себе си…

Писането за мен е като живота… тече си… и ти не се връщаш назад… не поправяш… може да поправиш нещо, случващо се в настоящето, но е безсмислено да се опитваш да коригираш миналото… мога да се опитам да направя равносметка на написаното, което ще ми помогне да продължа напред с “лирическото отклонение”, но не бих тръгнала да коригирам вече създаден текст…. така бих развалила автентичността и сантименталната му стойност…

В крайна сметка не пиша това за теб… пиша го за себе си… защото ми харесва, защото ми помага да се отусна, защото ме прави щастлива, защото прави живота ми смислен по някакъв начин, защото имам нужда да общувам с моето вътрешно аз, а какъв по-добър начин от това да “заснема” като с фото апарат мислите си в определен момент, а след това да ги анализирам в настоящия….

Боже, хубаво е човек да общува със себе си… та кой би могъл да ме разбере по-добре от мен самата… и кой би могъл да ме изслуша по-добре от белия лист хартия ( в случея черния монитор)…

Така че… ДА… пиша и не поправям… пиша и написаното си остава там… такова каквото е… и ти, слушателю (читателю), си длъжен да го приемеш… да приемеш оригинала… да приемеш мен…

P.S. : It’s your decision after all…

Есе за отворената длан

 

 

                                             
                                                     (нека така да го нарека) 

                                                                      
                                               (писано за едно magare)

- Хайде отвори дланта си! Довери ми се! Обещавам, ще ти хареса!

- Да си отворя дланта!? Защо?

- Искам да ти дам нещо.

- И искаш да повярвам на това. Нима някой в днешно време дава... Каква е цената?

- Няма цена...

- Трябва да се шегуваш... Всяко нещо има цена.

- Това е безценно...

- Какво е?

- Капчица надежда.

- За какво ми е надежда. Да се надявам, че един ден света ще стане по-добро място, че хората ще могат да бъдат истински щастливи, че аз ще мога да бъда истински щастлива?! Какво следва: капчица разочарование – това ли е цената? Ти вярваш ли, че може човек да се надява цял живот, да вярва в красивото, да търси съвършенството?

- Опитвала ли си?

- Да!

- И?

- Останах много разочарована. Вярно не беше цял живот, а една малка част от него.

- Кое те разочарова?

- Хората. Толкова е грозно всичко. Вярвах в добротата на хората, лъгала съм се. Хората не са добри, в същността си – може и да са, но някак си е по–лесно да си лош, да си неразбиращ, да не ти пука, да искаш от живота, да се оплакваш, да си озлобен, недоволен и нещастен.
Когато видиш, че някой моли за помощ какво правиш? Спускаш се да му помогнеш или просто си казваш: ‘Не е моя работа... да се оправя... аз имам проблеми... на мен никой не помага... защо аз да помагам? И търсиш причината: коя причина: не защо да помогнеш, а защо да не помогнеш? И така целия ти живот се превръща в едно извинение и обяснение? Започваш да се извиняваш пред другите и пред себе си.
Нима с извинението човек става по-добър? Нима ‘извинявай’ променя нещата? Нима ‘извинявай’ е вълшебна пръчица, която връща времето назад?
Не само, че хората са лоши... това не е такъв проблем... истинския проблем е, че го отричат, че търсят вината в другия, а никога в себе си, че се оплакват, че света им е крив... Цял живот искаш и нищо не правиш. О, не! Правиш – оплакваш се, че не получаваш и че всичко е така несправедливо...
Омръзна ми да вярвам и да се надявам, че всичко това ще бъде история и че настоящето ще се промени.

- Ти си добра!

- Добра ли съм наистина?

- Помагаш ли на хората?

- Да! Но много пъти се замислям защо го правя. Знаеш ли, понякога нямам работа и си търся с какво да се занимавам – и тогава, помагам на хората. Понякога смятам, че би било твърде нередно да не помогна и помагам, за да се чувствам после аз добре. Понякога, просто искам да се докажа пред другите: ей така, за престиж. Нима не правя това само заради себе си?

- А дали всъщност някой търси истинските мотиви за дадена постъпка? Хората не гледат какво мислиш или искаш да направиш; хората не те питат защо правиш нещо. В техните очи има един акт на действие и това е; акт без история, без минало; акт, който се намира в настоящето, който може евентуално да остави някакъв отпечатък в бъдещето... важно е какво правиш, нали?

- Предполагам е така!

- Оплакваш ли се от живота?

- Понякога, мъничко. Предпочитам да не го правя. Натоварва ме с негативна емоция. Нямам нужда от нея. Заобиколена съм от достатъчно негативни хора, за да бъда и аз негативна. На мен ми е по лесно да живея без проблеми. Проблема е една илюзия; проблема е там само ако му позволя да е там. Мисля, че в моя живот мога да избирам какво да се случи и какво не – избирам живот без проблеми. Има различни стечения на обстоятелствата, има трудности, има фактори, който променят траекторията на моите планове. В крайна сметка винаги мога да адаптирам плана към въпросната ситуация и новосъздадени обстоятелства. Всичко се свежда до количеството креативност на дадения индивид.

- Ти помагаш на хората, позитивно настроена си и не се оплакваш. Защо мислиш, че си единствена? Нима не си намирала други като теб? Или просто не си се вглеждала? Или още по-лошо: вглеждала си се, виждала си ги и си отричала всичко това, само за да можеш мислено да подкрепиш своята теория. Нима си по щастлива, когато вярваш, че света и хората са лоши и че няма изход? Кажи ми!

- Не, не мисля, че съм по-щастлива.

- Протегни дланта си...

- Страх ме е.

- Да бъдеш отново щастлива? Да вярваш?

- Да.

- Обещавам, че ще ти хареса. Просто ми повярвай! Не бъди една от тях...
 

P.S. Ако беше на нейно място, би ли повярвал, би ли протегнал дланта си, би ли приел капчицата надежда... отново...

2 scenarios

Да искаш да обичаш, но да не ти е позволено… да умираш от щастие само при мисълта за леко, неволно докосване, но никога да не го получиш… да си мечтаеш всяка нощ за хиляди прекрасни моменти, но всичко да остане само във въображението… сълза след сълза, чакащ момента в който ще се усмихнеш, но всеки следващ  момент е отново сълза и усмивката не идва…. да излееш цялата си душа пред някого, но той да не разбира, да не вярва, да остава безмълвен и студен…

 

Искаш нещата да са малко по-ралзични… и живота ти дава този шанс…

Искаш да обичаш и там някъде има човек, който иска да бъде обичан… искаш да бъдеш обичан и там някъде има човек, който иска да обича… даваш и получаваш… даваш и виждаш радост в очите, щастие, желание… получаваш и ти самия си щастлив и искаш още и още… няма сълзи, няма разочарование, няма безсмислено чакане, няма пропилени мечти… няма условия… има само усмивки…

Въпросът е КАКВО ИЗБИРАШ…

INSIDE doesn’t matter…

INSIDE, thousands of times I killed you; brutally; blood all around; torn you into thousands of pieces; I pierced you; I shot you; I drown you; I burnt you;  … and then I brought you back to life; I sold my soul to save yours; I chose my death instead of yours; …

INSIDE, thousands of times I hated you; you were my most horrible nightmare; you killed my soul; you ruined my world; you were my loathsome enemy … and then I loved you more than life itself, coz you were my life;  my only dream; my only goal; my other half…

INSIDE, thousands of times I forgot you; you never existed; you never left a single mark; you never made me feel; you were a stranger I passed by … and then I met you again; I met you for the serial first time; when our eyes met I did not let you go …

And nothing of all those happened… here… where we all live… in the real world…

                                                      But inside…. but inside… 

                                             BUT INSIDE… DOESN’T MATTER….

(based on American Psycho)

Знаеш, че обичам пъзели…

Знаеш, че обичам пъзели… нали, Живот…

Спомняш ли си първия ми пъзел… огромен… с хиляди парченца… беше разкошен… беше предизвикателство… едно съвършенство, разбито на хиляди частички, чакащи мен да ги подредя… бях създател… това бе коледния ми подарък… не можех да заспя от щастие… просто редих… парченце след парченце… съвършенството придобиваше материалната си форма… и това ме правеше безкрайно щастлива…

Затова ли, Живот, разбиваш живота ми на хиляди парченца… и ги разбъркваш добре… признала съм те… предизвикваш  ме…
Приемам предизвикателството… сглобявам пъзела, наречен мой живот… доколкото мога… понякога му се радвам повече… понякога не толкова… поне не се отказвам от него … ще го подредя… до последното парченце… докато живота ми  и съвършенството не станат две различни понятия за едно и също нещо… също като първия път… само че по – хубаво… 
 
                                ОБЕЩАВАМ ТИ… И НА ТЕБ… И НА СЕБЕ СИ…

Следвам го…

Ако ме погледнеш в очите и видиш хлад, безразличие, нежелание, егоизъм и не   намериш онова детски чистото и красиво…. истинското… не ме вини… не вини и себе си… не се опитвай да ме промениш… не вярвай, че го има… няма го… не можеш да го върнеш… нито ти… нито който и да било…

Защо ли? … не питай мен… попитай “Живота”… той рашава сам на какво да те научи… от какво имаш нужда и от какаво не… по същия начин по който той научи и мен… … без да ме пита искам ли или не… нямаш правото на избор… освен да го следваш…

Следвам го…

Познавам те…

[02:00:31] ***** says: susdava6 mi use6tane 4e te poznavam ot cifra vreme
[02:00:50] r_r_b says: az tezi neshta gi umeq

Имаш това впечатление, защото ти позволявам да го имаш… лесно е да кажеш, че имаш усещането, че ме познаваш… трудно е да ме познаваш наистина… дори аз не познавам себе си… ти ли ще ме познаваш…. дали ще ти стигне един живот да ме опознаеш… да знаеш какво ще кажа в следващия момент… какво ще направя… това му е интересното на живота… затова съм ти интересна… не знаеш какво да очакваш от мен… има тръпка… колкото съм ти позната, толкова и непозната… а всъщност съм доста по непозната отколкото очакваш :)

Enjoy….

An ex-regular night

The music was so pleasant, so romantic. The light that he radiated was as thin as mist; however, it was bright enough to fill the whole room.
She smiled. He was in front of her, again.
She liked looking at him, without saying even a word. Just the sight of him made her calm as if she had found the harmony, which everyone was searching for during his life. He was not the perfect one and she knew it. However, she loved him so much that she accepted him the way he was: the way he looked, the way he smiled, the way he talked, the way he thought, in fact, she liked everything in him. She could not remember loving someone more than him and that scared her. From the moment she first spoke to him, she had realized he was somehow more special than all the others. She did not know the exact reason for her feelings and indeed that was what love was about (she really thought it).
The only thing she knew for sure was she needed him. She needed him hopelessly. Sometimes she needed to talk with someone; to say everything she was thinking about even if it was something meaningless, even if it was not that important and he was the one she wanted to share with. Why? Because she wanted to reveal her soul without fear and know it would be accepted with all its sometimes crazy, sometimes dull, sometimes too philosophical ideas.
He did not want to change her and she either. After trying to change not just one person but the whole world, she had found someone that did not need a change. After meeting him, she believed that being natural was the best thing one could face with. She believed him and trust was one of the main things she most adored. She knew when he was kidding and when he was serious. But she had never noticed him lying to her. Once he had told her, he would never lie to her and he had not done it.
She finally reached out her hand towards him. She wanted to touch him, to hug him, to feel him. She felt weak. She knew she could not resist him and she liked that feeling. During all her life, her only wish was to have someone she could not live without. 
His perfume was still drifting in the air and his words were echoing in the room. In a moment, there was just darkness and silence. Her eyes filled with tears. Her body trembled. The song had finished and she had opened her eyes. The beautiful dream had gone away.
Yes. It was true. She could really not live without him. She really loved him. And that song; she would remember it forever, because it told her everything she wanted to know – there was someone she could love and she had finally found him.
Even with tears in her eyes she was happy. She smiled again. Maybe next time it would not be just a dream.

Do you think rain can wash away the pain…

M: Where are you… I need you… I need you hopelessly… right here… right in front of me…
S: Here I am sweetheart… you know I am always here… you know I will never leave you… tell me my sweetheart…
M: I have a question… two… three… I do not know… I am confused….
S: I am listening…
M: Do you think rain can wash away the pain…
S: Do you need rain to wash away the pain…
M: I do…
S: Are you sure…
M: I guess…
S: Do you believe rain can do it…
M: I wish it could… coz I cannot…
S: There is nothing impossible and you know it… but don’t you want to know…
M: Know what…
S. Don’t you see the point… the pain is here to tell you something… try to listen to it… learn from it… it hurts until you learn the lesson it wants to teach you… after that it stops hurting… after that it goes away on its own…
M: Does it…
S: I guess so… why don’t you try …
M: How…
S: Tell me… why does it hurt…
M: My world had fallen apart into millions of little pieces…
S: Your world…
M: Yes… my world… my beautiful fairy tale… all my dreams… it was all pink… it was a piece of heaven… I had everything… and now it is all gone…
S: Was it real…
M: I was happy…
S: Was it real…
M: Does it matter…
S: Can you live like that the whole your life…
M: I wanted…
S: Do you want it now…
M: Yes…
S: Is there any problem…
M: Yes…
S: It is…
M: I can never put the parts together… I lost one… and I can never find it… it is just gone…
S: Maybe it is time for you to start living in the real world…
M: Do I have another choice…
S: You always do…
M: But it will continue hurting… it will never be that beautiful fairy tale it used to be…
S: I guess so…
M: And I have to start living in the real world…
S: I don’t know… you know… I think it is time for me to go now… 
 
(…and the little Sparkle disappeared in the darkness leaving Me alone….)

I want to be happy...

I look at the sky and there I see your face… so beautiful… making me so crazy… making me even more crazy about you… God, I love you so much… you are all I want… everything I ever dreamt of… I remember being a little kid and dreaming of the amazing prince who will come from the fairy tale and make my own life a beautiful fairy tale… I never knew who that prince would be until one evening you just came into my life… unexpected… suddenly… magically… and I understood you are the one… until you came I was alone… I used to be alone… I hated it but I could not change it… I hated looking at happy faces… looking at happy people being in love… looking at eyes full of sparkles… looking at kisses and hugs… and people being part of each other… I hated it so much… because I was jealous… and then… for just a little part of the second I felt you as part of me… and that part you will ever be… I know it… I know that some things you feel once… there are many people in my life but no one like you… I want you to be next to me… in my life… in my dreams… I want every year, month, day, hour, second to feel you… to know you are next to me… to know you are mine… coz you are my happiness… and I want to be happy…

Защо…

Една протегната ръка… търсеща

No reaction…
Една топла и една хладна ръка, намерили се в тъмнината… звезди… тишина… туптенето на едно сърце…
Един срещу друг… нежно докосване… 
Смирено затворени очи… мълчание
”Не е същото нали…”
”Не е..”
”Няма го онова нещо…”
”Не…”
”Завинаги ли….”
”Завинаги…”
Две хванати ръце, които трябваше да се разделят… две ръце, които не виждаха смисъл една от друга… стояха хванати в нощта…
ЗАЩО?…

I wish I could...

One pill, and second, and third… until I forget… until I stop feeling… I cannot take it any more… the desire for you is stronger than me… I cannot stop wanting you… wanting the whole of you… your lips, your eyes, your body, your heart, your soul…. I want all of you… I want you just for myself… I want you to be mine… you are the center of my world… if I stop believing in you, I stop believing in the sense of life… if I stop wanting you, there would be nothing else to want…

How you can look into my eyes and not see it… how you can touch the tears and not realize they are all for you… because I am affright… I am so much affright of loosing you…

It’s not that I cannot forget you… I guess I can… I never tried… but the moment I forget you… the moment I stop loving you… the moment I separate you from my life… the moment you stop existing, would be the moment my soul will die… I simply need you to keep myself alive…

Is it a life with no smiles, no sense, no love…

Is it a life with pain, tears, darkness and cold…

In life there is one first love… one perfect prince… one everlasting desire…
I cannot live with substitutes….if you can… it’s a matter of choice…I made mine… long time ago… and you never believed… you never believed YOU could be my choice… you never believed you are the one my heart is chasing… you are the one that can be THE ONE…

My love is not enough… it seems I cannot be that good for you… it seems I cannot mean to you all the things you mean to me…  

P.S.:  I wish I could…

Една слънчева пейка

 

                               Една слънчева пейка и човек е по-щастлив :)  


Разходка в парка… изолирана от проблемите… откъсната от останалия свят… Парка и аз… може и парка, и аз, И някой друг… Парка е важен в случая… Музиката в главата ми, която прави света по-красив, живота по-лесен, хората по-добри…
В едно малко ъгълче на цялата тази идилия - слънчево петънце… и в него - пейка… чакаща мен… моята пейка, която казва “Седни и се порадвай на слънцето! Седни и забрави за всичко др уго освен за радостта, която слънцето ще ти донесе! Нека светлината стане част от теб! Нека топлината стопли душата ти! Предлагам ти капчица радост – ВЗЕМИ Я!”

 
P.S.:  Живота иска да те направи щастлив. Приемай малките КАПЧИЦИ РАДОСТ, които ти е подготвил!

Детето в мен…

Влади, ти си виновен! (Това, че винаги е по-лесно друг да е виновен е тема пост, различен от този…в този ще си говорим за по-простички неща… някак си по-детски…)
Ти каза: Хайде на онези люлки… 

WOW… беше дяволски хубаво… Люшкаш си се и се чувстваш прекрасно…

слънцето те пече… а ти си просто едно дете… щастливо, необременено, незаангажирано… не мислиш колко време да се люлееш – там си и това ти харесва, и го правиш, защото искаш… все

едно си в един различен свят…
Понякога ми се иска да съм дете… да имам тези детските проблеми… да имам този детски начин на мислене… Децата са толкова чисти… добри… невинни… и умеят да се радват дори на близалката, която мама им е купила…

Приказките се сливат с реалността… В света на детето има и принцеси, и принцове, и чудовища, и чудеса… И те са част от цялата тази приказка… 

P.S.: Нека детето в теб е по-силно от възрастния! Изживей стоята приказка!

СПОМЕН

Реалността бе спомен 
На отминалите дни,
Но твърде ясен спомен
Да го неречеш преди.

Очите бяха празни,
Но споменът блестеше;
Усмивката студена,
Но топеше той леда.

Аз няма да те питам
Обичаш ли ме вече.
Аз отговор не искам.
Погледни ме просто ти!

Очите ти не виждат;
Сурцето ти не чувства;
Живееш във измама,
В един предишен свят.

Аз няма да забравя
Мигове чудесни,
Но няма да живея
От днес нататък с тях.

Сбогом! – ти казвам.
Няма те вече.
Здрасти, реалност!
Аз идвам сега!

Time answers all questions

She opened her eyes. Darkness. Cold. Loneliness. She hated it.
She closed her eyes. However, she could still feel the darkness, and cold, and loneliness. They were there.
Four o’clock in the morning. Why she was not sleeping? She was supposed to be sleeping. Even in the evening she couldn’t rest in peace. She was trembling. She had an awful headache. She looked in the darkness. She stood up and went in front of the mirror. She started doing her hair and heard his voice: “You look amazing.”
So simple words… said so long ago… she remembered them so well… said from the person she loved most… said from the person she wanted so badly… she knew she would do anything for him… she wished he had known it as well…
He didn’t seem to know... and that thought was killing her… that thought was bringing darkness, and cold, and loneliness in her life…
She put a light jacket and went out. It was quiet. She could see the stars on the sky… she remembered once in a quiet night like this… with almost the same sky… and stars… him and her walking together… hand in hand…
How could one forget a night like that… how could one forget the touch of the warm hand… the feeling of completeness… the feeling of perfection…

A one-way ticket and she could have it all again…

She sat on a bench… she was thinking… however, it was difficult to think… she was confused…
She believed in something… something different from what he believed in…
She felt something… something different from what he was feeling…
It was obvious they were living in different worlds… was it possible these two worlds to merge in one…

She went back home and lied in the bed. Two pills and she felt asleep. She wanted to forget. To stop the pain. To kill her dreams and to believe that they never existed. It was difficult to dream about a person who was telling you that dreams were coming true only in the naïve fairy-tails, wasn’t it?
So… she found a way to forget… but for how long… for a couple of hours…three… four… and after that to start everything again…
She really didn’t know for how long this could last… she didn’t know was she strong enough to keep on believing… to keep on believing in the impossible… as he would have called it…
…
Let’s see…
…
Time answers all questions…

I hope to find the person I wrote about

Остави ме! Върви си! Махни се!
Имам нужда да остана за малко сама! Искам да затворя очи и ти да не си там.  Искам да виждам мрак, тъмнина. Знаеш ли, понякога е хубаво да си там – сам? Да, дяволски хубаво е. Имаш време и възможност да помислиш за много неща. Можеш да почувстваш цялото съвършенство на земята, можеш да се докоснеш до хармонията, да бъдеш спокоен, свободен. Но как да отида там – без теб. Мисълта за теб ме преследва. Аз бягам, но тя ме застига и ме сграбчва. Пускам музика. Музика, която обичам, която ме пренася далеч, на непознати места. Увеличавам я; опитвам се да заглуша гласа ти. Искам да чувам само музиката, но не мога. Той отеква вътре в мен. Отварям книга, но автора все едно нарочно разказва моята история. Всяка дума ми напомня за теб. Затварям я. Хвърлям я. Излизам.
Навън е тъмно. Вървя . Искам да отида някъде. Не, може би искам просто да вървя. Поглеждам небето и ти ми се усмихваш. Обръщам се назад, ти безмълвен вървиш зад мен. Поглеждам напред – ти стоиш и ме чакаш с разтворени обятия. Не, този път няма да съм твоя.
Влизам в първото заведение, което виждам. Да. Има много хора. Там няма да можеш да ме намериш. Виждам мъж, сам. Да се надяваме не чака никого. Надеждите ми се сбъдват. Сядам. Говорим. Дори не знам за какво става въпрос в разговора. Танцуваме. Отпускам се на рамото му. Да успях!... когато усещам аромата на твоя парфюм, който изпълва цялото помещение.
Без да ме интересува музиката, мъжа, хората, просто излизам. Сядам на първата пейка. Опитвам се да заплача, но не мога. Отново ти! Защо? Защо ме правиш толкова щастлива?
Ставам от пейката и тръгвам. Хващам първото такси. 2 минути. Плащам и слизам. Отварям вратата. Качвам се по стълбите. Късно е, но времето за мен е спряло. Звъня. Вратата се отваря.  „Прегърни ме! Имам нужда от теб! Не искам да съм сама!” 
И в този момент знам, че съм ти смешна, че се чудиш какво правя на вратата, просто го виждам в очите ти, но ти все пак ме прегръщаш. И не ми пука какво мислиш в този момент. Просто знам, че си до мен...не искам нищо дрyго...

I wish it was still more than beautiful words... not any more

 
The taste of your lips is still on mine.
The smell of your perfume is drifting around.
The touch of your hand makes me flutter.
I still remember the words you last uttered.

На шосето

Вървяха двамата...безмълвни...по шосето. Той бе пъхнал ръце в джобовете си; тя – отправила поглед към небето. Дърветата, цветята,...околният свят бе застинал...мълчеше.
Тя погледна слънцето - сияйно, заслепяващо, изпепеляващо... Небето – безоблачно, лазурно...Това й напомни за едни отминали чувства, за една магична приказка, изпълнена с нежност и страст. Погледна го, неговия празен поглед, блуждаещ в празното пространство! Леката усмивка, породена от този красив спомен изчезна.
А едно време нещата бяха различни... Той бе нейното слънце.Той я караше да се усмихва и тръпне; той я караше да мечтае и й даваше надежда да продължи  напред. Какво се бе случило? Всичко бе прекрасно, бе перфектно... Няма вечна приказка. В един или друг момент магията приключва... Той бе същия. Тя бе същата. Но пламъкът в очите го нямаше. Вървяха един до друг, а всякаш между тях имаше пропаст: огромна, дълбока пропаст, която там някъде във времето се бе промъкнала незабелязано между тях и с всеки изминал ден, час, секунда тя растеше и убиваше и малката капчица надежда да се съберат някога отново.
Тя спря, а той продължи. Извика му:
„Ела!”
„Моля!” – обърна се с недоумение той.
Тя седна на шосето, така че нищо да не пречи на слънчевите лъчи да достигнат до повърхността на тялото й. Усети топлината и как леда в сърцето й започваше да се топи. Усмихна се придизвикателно, протегла нежно ръка към него и каза:
„Ела при мен!”
„На шосето?”
„Да!”
„Искаш от мен да седна на шосето?”
„Защо не! Просто ела и седни до мен! Искам те до себе си – тук и сега!” – тя наистина го искаше. Нещо я бе накарало отново да повярва. Но бе ли готов той да поеме протегнатата ръка, да върне забравените мечти, да прескочи пропастта, да продължи по пътя с нея...
Какво говореше? Какви бяха тези налудничеви идеи? При наличието на толкова много пейки – да сяда на шосето! Какво й ставаше?
Той не беше в настроение за такива инфантилни изпълнения. Просто я погледна хладно, а след това се отправи към най-близката пейка и седна.
„Мисля, че тук е много по-добре! Хората са измислили пейките, а ти...”
„Няма ли да дойдеш при мен?”
„Какъв е смисълът?”
„Аз искам!”
„Моля те престани...” – той говореше спокойно, равнодушно и нищо в него не трепваше. Тя го погледна настоятелно, строго, ядосано, безнадеждно. Погледът й го молеше да се приближи, да прескочи пропастта, да повярва в силата на любовта...
Но той стоеше там...неразбиращ...чужд. Сърцето й затуптя силно. Очите й се напълниха със сълзи. Тя бавно се изправи и без да го поглежда закрачи напред.
„Добре, че се вразуми!” – тези тъй противни думи се отрониха от устата му, отекнаха в ушите й и се забиха право в сърцето й. Да! Тя определено се бе вразумила! Вървеше напред, а сълзите се стичаха по бузите, леко поруменели от пролетното слънце.
„Надя, чакай! Какво ти става? Какво правиш?”
„Вървя по шосето...” – едва промълви тя – „...сама...”
Надя стисна силно очи, но не спря.
„Какви ги говориш... Спри! Аз съм до теб!” – раздразнено говореше той, опитвайки се да я настигне.
„Сама...казах сама...сама по шосето...” – тя токова пъти повтори тази проста думичка, все едно се опитваше да свикне с новата реалност! – „Теб те няма...” – продължи тя – „ти си там... на онази пейка...там и ще останеш...завинаги. Пропастта между нас е твърде голяма! Ти не искаш да я прескочиш! Дори да опиташ – няма да успееш! А аз съм сама...отново сама...”
И тя отправи поглед към небето, а насълзените й очи някак мрачно и студено блестяха на слънцето с отразена светлина...