Попита ме един ден…

Един ден ти четох едно от моите лирични отклонения, които бях благоволила да напечатам… и  след като свърших ти ме попита: “Наистина ли пишеш това на един дъх, без да се връщаш, без да поправяш?”

Последва кратък и точен отговор: “Да!” 

Та за какво ми е да се връщам… трябва ли да поправям своите мисли и чувства… може би греша, но това е моя грешка нали, което я прави незаменима сама по себе си…

Писането за мен е като живота… тече си… и ти не се връщаш назад… не поправяш… може да поправиш нещо, случващо се в настоящето, но е безсмислено да се опитваш да коригираш миналото… мога да се опитам да направя равносметка на написаното, което ще ми помогне да продължа напред с “лирическото отклонение”, но не бих тръгнала да коригирам вече създаден текст…. така бих развалила автентичността и сантименталната му стойност…

В крайна сметка не пиша това за теб… пиша го за себе си… защото ми харесва, защото ми помага да се отусна, защото ме прави щастлива, защото прави живота ми смислен по някакъв начин, защото имам нужда да общувам с моето вътрешно аз, а какъв по-добър начин от това да “заснема” като с фото апарат мислите си в определен момент, а след това да ги анализирам в настоящия….

Боже, хубаво е човек да общува със себе си… та кой би могъл да ме разбере по-добре от мен самата… и кой би могъл да ме изслуша по-добре от белия лист хартия ( в случея черния монитор)…

Така че… ДА… пиша и не поправям… пиша и написаното си остава там… такова каквото е… и ти, слушателю (читателю), си длъжен да го приемеш… да приемеш оригинала… да приемеш мен…

P.S. : It’s your decision after all…