СПОМЕН

Реалността бе спомен 
На отминалите дни,
Но твърде ясен спомен
Да го неречеш преди.

Очите бяха празни,
Но споменът блестеше;
Усмивката студена,
Но топеше той леда.

Аз няма да те питам
Обичаш ли ме вече.
Аз отговор не искам.
Погледни ме просто ти!

Очите ти не виждат;
Сурцето ти не чувства;
Живееш във измама,
В един предишен свят.

Аз няма да забравя
Мигове чудесни,
Но няма да живея
От днес нататък с тях.

Сбогом! – ти казвам.
Няма те вече.
Здрасти, реалност!
Аз идвам сега!