На шосето

Вървяха двамата...безмълвни...по шосето. Той бе пъхнал ръце в джобовете си; тя – отправила поглед към небето. Дърветата, цветята,...околният свят бе застинал...мълчеше.
Тя погледна слънцето - сияйно, заслепяващо, изпепеляващо... Небето – безоблачно, лазурно...Това й напомни за едни отминали чувства, за една магична приказка, изпълнена с нежност и страст. Погледна го, неговия празен поглед, блуждаещ в празното пространство! Леката усмивка, породена от този красив спомен изчезна.
А едно време нещата бяха различни... Той бе нейното слънце.Той я караше да се усмихва и тръпне; той я караше да мечтае и й даваше надежда да продължи  напред. Какво се бе случило? Всичко бе прекрасно, бе перфектно... Няма вечна приказка. В един или друг момент магията приключва... Той бе същия. Тя бе същата. Но пламъкът в очите го нямаше. Вървяха един до друг, а всякаш между тях имаше пропаст: огромна, дълбока пропаст, която там някъде във времето се бе промъкнала незабелязано между тях и с всеки изминал ден, час, секунда тя растеше и убиваше и малката капчица надежда да се съберат някога отново.
Тя спря, а той продължи. Извика му:
„Ела!”
„Моля!” – обърна се с недоумение той.
Тя седна на шосето, така че нищо да не пречи на слънчевите лъчи да достигнат до повърхността на тялото й. Усети топлината и как леда в сърцето й започваше да се топи. Усмихна се придизвикателно, протегла нежно ръка към него и каза:
„Ела при мен!”
„На шосето?”
„Да!”
„Искаш от мен да седна на шосето?”
„Защо не! Просто ела и седни до мен! Искам те до себе си – тук и сега!” – тя наистина го искаше. Нещо я бе накарало отново да повярва. Но бе ли готов той да поеме протегнатата ръка, да върне забравените мечти, да прескочи пропастта, да продължи по пътя с нея...
Какво говореше? Какви бяха тези налудничеви идеи? При наличието на толкова много пейки – да сяда на шосето! Какво й ставаше?
Той не беше в настроение за такива инфантилни изпълнения. Просто я погледна хладно, а след това се отправи към най-близката пейка и седна.
„Мисля, че тук е много по-добре! Хората са измислили пейките, а ти...”
„Няма ли да дойдеш при мен?”
„Какъв е смисълът?”
„Аз искам!”
„Моля те престани...” – той говореше спокойно, равнодушно и нищо в него не трепваше. Тя го погледна настоятелно, строго, ядосано, безнадеждно. Погледът й го молеше да се приближи, да прескочи пропастта, да повярва в силата на любовта...
Но той стоеше там...неразбиращ...чужд. Сърцето й затуптя силно. Очите й се напълниха със сълзи. Тя бавно се изправи и без да го поглежда закрачи напред.
„Добре, че се вразуми!” – тези тъй противни думи се отрониха от устата му, отекнаха в ушите й и се забиха право в сърцето й. Да! Тя определено се бе вразумила! Вървеше напред, а сълзите се стичаха по бузите, леко поруменели от пролетното слънце.
„Надя, чакай! Какво ти става? Какво правиш?”
„Вървя по шосето...” – едва промълви тя – „...сама...”
Надя стисна силно очи, но не спря.
„Какви ги говориш... Спри! Аз съм до теб!” – раздразнено говореше той, опитвайки се да я настигне.
„Сама...казах сама...сама по шосето...” – тя токова пъти повтори тази проста думичка, все едно се опитваше да свикне с новата реалност! – „Теб те няма...” – продължи тя – „ти си там... на онази пейка...там и ще останеш...завинаги. Пропастта между нас е твърде голяма! Ти не искаш да я прескочиш! Дори да опиташ – няма да успееш! А аз съм сама...отново сама...”
И тя отправи поглед към небето, а насълзените й очи някак мрачно и студено блестяха на слънцето с отразена светлина...